Гардже

Това гардже ми напомни една моя си история. И сега усещам топлина върху пръста си от здравото му стискане с меките вазглавнички под неговите. Като млад лекар избрах, (*по собствено желание) да работя в с. Арда - съвсем на границата... Там свършва пътя... и България. Кацнах с две малки деца и спонтанното желание да излекувам това село от всички възможни и невъзможни болести. (*После разбрах, че не е възможно ;-)) На пръв поглед картината изглеждаше идилична, но под повърхността се криеха хиляда въпроса без отговори. Наивитета и незнанието, обаче, ми даваха онзи ентусиазъм, който ми позволяваше да смея, да решавам и решавам, принципно нерешими ситуации и задачи. Интресно бе, макар да беше рискова игра - резултат от „безотговорно“ любопитство. Имам купчина истории от тогава... и все такива, `дето ми висят като обеца на ухото, и са го разпънали до коленете. ;-) ... Един ден, децата донесоха едно малко пиле без пера. Бе паднало от гнездото на дървото в близост до здравната служба. Прибрах го, направих му временен кафез, докато намеря истински. Децата поеха задача да се грижат за него, под строгия ми контрол. Пилето беше съвсем малко и се нуждаеше от грижи. Полека, полека се разви и опери... до великолепна, достолепна сврака. От храненето с филета и луканки ли, стана една забележително очарователна птица, по едра от всички други птици наоколо. Виждали сте сврака - черно, та чак до синьо - крила и опашка. Искрящо бели и чисти гърди. Като облечена във фрак - само папийонката и липсваше. Харизмата и беше толкова силна, че тутакси забравяш да и търсиш папийонката. ;-). Спокойно, общително пиле с очарователен изказ, когато решеше, че е време за общуване. Често ме питаха дали съм си я донесъл от София!? Знаеше си името – Патрик. Реших, че е момче.. и Патрик му „заспа“. Като го повикаш отговаряше - "крък- крък", а вечер след повикването се прибираше на балкона и си влизаше сам в клетката. Иначе си живееше на воля. Прибирах го единствено и само заради котките. Живееше с нас. Носех го на рамото си или на пръста, когато обикалях селото. Кацаше по главите на хората ;-) Винаги избираше най-високото, а как се къпеше и сушеше на вятъра си беше представление – направо за билети. Няма как да опиша, трябва да се види, как една сврака се суши след баня... На един крак с разперени крила, под точния ъгъл спрямо вятъра и леко и плавно променяне на ъглите и позицията на крилата и перата, така, както и йога не би се сетил! После – ритуалът с фризирането - подреждането на перата – едно по едно.. с невероятна концентрация и внимание към детайла. Спонтанно посягаш към огледалото... дано най-после се хареса и спре с контенето! ;-) Един ден забелязах как реагира на крещенето на другите свраки от дървото наблизо. Там местните свраки си правеха сбирките. Патрик някак се “изостряше” и благостта, която излъчваше обикновено, мигом се изпаряваше. Явно му се събуждаха инстинктите. Събрах децата и реших да им обясня, защо и че трябва да го върнем там - при другите свраки. Разстроих ги...Беше си удар под кръста. Патрик беше обсебил свободното време на всички деца от селото. Атракция си беше. Събираха се в двора на здравната служба и си играеха с него с часове. Носеха му храни, попипваха го с интерес и страхопочитание заради вече големия клюн. Но... природата си искаше своето. Направихме организация и траурно потеглихме към дървото.. Аз начело с Патрик на пръста. Те в индианска нишка по тясната пътека след мен... Стигнахме. Ревнахме дружно.. и хвърлих високо, високо колкото можах птицата.. Тя се окопити веднага и си намери любимия клон. Настана сврачешки оркестър от шумотевица и безпокойство във форте фортисимо. Изнизахме се на обратно... Пратих ги (децата) към сладкарницата, макар изобщо да не им се ходеше. Последваха три дни тъга и подробни разговори за Патрик. Първите дни го виждахме. Едвам се сдържахме, да го повикаме обратно... После – не. Дойде време да разчистя царството му – балконът! Е сега стана интересно... В старите ми обувки открих добре подредени лентички луканка, сушени зеленчуци, филета и каквото се сетите от менюто.. от месеци насам. Така бяха подредени и нагласени – като за снимка натюрморт от прочут художник. Много мъдро животинче! Изключително присъствие... Е, малко притесняваше пациентите, когато решеше да политне в кабинета..Голяма черна птица... съглесете се! Иначе кротко си стоеше на спешния шкаф. За разлика от другите села, с по един, това село имаше двама с “бъг на софтуера” – имам пред вид недобре с главата. Единият бе Фичо – вечно усмихнатият и безпричинно щастлив и вечно готов да помогне – Фичо. Този човек тичаше по селото с невидима жица включена в контакта.Толкова енергия имаше. Никой не му знаеше годините. Знаете ТЕ са без възраст! А вторият беше една яка леля с тежка ръка, която употребяваше върху всеки, който отговореше на въпроса: Ти пееш ли в хора? Разбира се и двата възможни отговора не променяха неизбежното.... Неочакваността и гарантираше успех! Винаги уцелваше... Всеки я обикаляше и бягаше на другия тротоар. Стараеше се да не и срещне погледа, ... което неизбежно провокираше вечния въпрос... с болезненото последствие и объркване след него. Е, точно тази госпожа... видях, като отворих вратата, след упоритото звънене...като за „по спешност“. Познайте, кой гордо стоеше на протегнатият и пръст... Патрик! - Докторе, знам , че имаш една, а тази беше влязла в пощата и ти я нося! ;-) Смесените чувства и радостта от срещата с Патрик изобщо изтри рисковете от въпроса...за хора... Пък и беше късно – вече бяхме лице в лице ! Явно Патрик можеше и това - беше причината да ми се размине тежкият десен-прав !;-) Много се зарадвах и натъжих почти веднага. Веднага усетих - Патрик вече имаше друго излъчване. Звуците, които издаваше бяха други. Пак ми стискаше пръста, но някак като случаен непознат. Въпреки топлината върху пръста си от възглавничките на неговите – контакт нямахме! Странно е, как Природата взима своето....Някак неочаквано бързо и гарантирано успешно! По най- бързият начин повторихме церемонията с изпращането...И.... Повече не се видяхме..;-( Дано е бил щастливо пиле и с очовечаването му не сме му нанесли непоправими щети. Със сигурност направи нас щастливи и някак по-добри и по-грижовни. За децата си беше страхотен урок (особено за местните). А за Патрик : Както казва щерка ми, Джули : „Господ слага нещо много, много мило във всяко едно малко на всяко едно животинче..“ Остана въпросът: Какво става с него (много милото)... като пораснат?! K.Б. п.с. Продавачката в бижутерския магазин твърдеше, че са морски звезди. *Не беше прочела разказа, който още не бях написал! Три пъти и казах, че това са "пилешки" крачета (имайки пред вид топлите пръстчета на Патрик ! ;-))… дизайнерска гривна, която щерка ми Силвия, получи за рождения си ден…..Нека я "стискат", така както само онзи, нашият Патрик го може!