muhatadnes VIII

...имат сетива..и ги използват!   ...усещам топлината в гърба си...  Есенното слънце успява да сгрее кръвта ми, а все още приятно топлата морска вода му помага... Раздишвам си. Поклащам се леко, безтегловен, разтворен в морето. Мислите се отдалечават и само дъхът ми свисти през шнорхела.  Бавно поемам въздух и се готвя да сляза надолу. Там няма ежедневие... Задържам дъхът си и освобождавам духът си. Водната повърхност е набраздена и прободена от слънчеви лъчи. Интересна е гледната точка, така с главата надолу :D Пулсът се забавя с всеки метър. Вече не махам с плавниците. Звуците са особени. Лежа на дъното между два камъка и чакам да мине някоя хубава риба. Слабо течение ме поклаща лекичко на ляво, а после на дясно, сякаш съм морски метроном и пулсирам в кръвобращението на морето. Пълно е с любопитни мъници, а там в сенките, край камъните помръдват с големите опашки, но е време да поема нагоре.    По пътя към повърхността, се връщам в реалността, Движенията ми са равномерни

Това гардже ми напомни една моя си история. И сега усещам топлина върху пръста си от здравото му стискане с меките вазглавнички под неговите. Като млад лекар избрах, (*по собствено желание) да работя в с. Арда - съвсем на границата... Там свършва пътя... и България. Кацнах с две малки деца и спонтанното желание да излекувам това село от всички възможни и невъзможни болести. (*После разбрах, че не е възможно ;-)) На пръв поглед картината изглеждаше идилична, но под повърхността се криеха хиляда въпроса без отговори. Наивитета и незнанието, обаче, ми даваха онзи ентусиазъм, който ми позволяваше да смея, да решавам и решавам, принципно нерешими ситуации и задачи. Интресно бе, макар да беше рискова игра - резултат от „безотговорно“ любопитство. Имам купчина истории от тогава... и все такива, `дето ми висят като обеца на ухото, и са го разпънали до коленете. ;-) ... Един ден, децата донесоха едно малко пиле без пера. Бе паднало от гнездото на дървото в близост до здравната служба. Приб