Размисли, покрай една дива котка и лястовиче в ръка….

Че, „Работата е времето между два риболова“, се знае отдавна… 

Още преди да си си отворил очите - в понеделник, вече знаеш как ще ги затвориш, или по-точно, как няма да успееш да ги затвориш в петък, защото в събота, ще си на реката, а нощем ще „ловиш“, макар още да не си стигнал до нея…. 

 - “Идвам“ – бе кратката реплика, произнесена в 22.00ч., която се превежда като..: „…съвместен риболов, на другия ден, на около 350 км.- в едната посока. В 7.00 трябва да съм там, а вечерта, след минимум 12 часов интензивен риболов, да съм се прибрал, минавайки, вторите 350-360 км по тъмно)! * Направи го един приятел, преди дни)! Така е, с „нашего брата“. Не е от сега. И не се вижда никаква надежда, че това някога ще свърши. Колко нощи не сте спали, защото ви предстои риболов, а? Колко пъти превъртате плана за деня, още вечерта, и все нещо премисляте, преправяте, променяте, а това, което хич не ви се получава, е да накарате стрелките на часовника да се въртят по-бързо. Колкото е желанието ви да ускорите времето преди „старта“, толкова искате да го забавите след това - преди.. финала. Пусто да остане, дано… Все намира начин, риболова да приключи! 

Всичко това е едно неописано състояние на духа, което вади един друг човек от нас, риболовците. Още едно ( при някои – повече!) ;-) - едновременно познато и напълно непознато същество. Всеки път- по различен начин…, в зависимост от хиляда малки и незабележими нюанса на средата, времето, деня, приятелите и какво ли още не… И всеки път, с онази, неподправена, наивистично-инфантилна, първична тръпка на малкото момче с широко отворените очи и уши, от нескрито любопитство, обърнато към целия необятен и непознат Свят… Аха да не пропусне нещо. Колкото и пъти да ходите, колкото и Светове да пребродите…, тези пориви и мигове си остават все същите - едни такива спонтанни, пределно естествени, пределно искрени, чистосърдечни и неудържимо директни, пределно чисти от към фалш и преструвки. 

Виждаме себе си с безпощадна яснота и прямост, примесена с безкрайна философска толерантност и лично всеопрощение в името на лелеяна цел… мигът индивидуално щастие, тенденциозно провокирано от досегът ни с Природата в нас и около нас… Разбира се ( минутка за реклама!), по избраният от великолепните, най- великолепният начин – флайфишингът. ;-) 

Вчера държах в ръката си най-крехкото нещо на Земята - малко лястовиче. Беше меко, беше топло, беше спокойно( изненадващо – поне за мен) , беше с червенобузо личице, елегантна одежда.. и черноперлени мънички очи, които ме гледаха спокойно и с пълно доверие. Не питайте как го разбрах.. така беше! Харесвам мухите си.. И лястовичката ги хареса.., но за щастие, не успя да се закачи на непоправимо място – само през перата. Много странно е усещането, да ловите лястовици с мухарка – фино да засечете и управлявате поведението им във въздуха… „Мерно“ беше.. Така вдигаше шнура, сякаш не беше проблем, че се е закачило, а се радваше на взаимната ни изненада. Бързо и нежно го придърпах и сгуших в шепата си. Казах ви, по-спокойна птица скоро не бях виждал. Незнайно защо, позволи да я прегледам перо по перо, да откача преплетената корда, да намеря кукичката и да я освободя. 

Виждал съм подобни филмчета по „Дискавъри“ – е, казвам ви : Верни са! Точно така се получава – животните разбират и позволяват да им помогнеш. Бързах, защото знаех, че сърчицето му е в бесен ритъм, макар външно да не личеше… Подхвърлих го нагоре и му се изкефих на окопитването на три метра над главата ми. 

Вярвайте ми, усещането е същото, като да върнеш риба във водата.. , с малката подробност, че гледаш и проследяваш значително по-дълго…. И после след всяко прелитане на лястовица, ти трепва и се питаш… тази ли беше… „моята“? ;-) 

Пиша именно за този миг, неподправено щастие… Дарете си такива мигове! Точно за тях сме на реката. Точно за тях се готвим и мислим постоянно. И друго… не ги пропускайте, когато се случат – наслаждавайте им се максимално… Всъщност, това е животът.. И техният и вашият. Миг – в който няма време – то не съществува, а в същото време е концентрирал всичко необходимо за да се изпълните с това, което чакате и за което се готвите през целият си живот…Вие, да точно вие, го разпознавате и решавате да спрете и да му се насладите максимално! Мигът безметежно блаженство в разтеглено, до безкрайност, безвремие…нирвана. 

 Питах се и друго… Дали това може да се случи, ако донесем на реката ежедневието си. Милион пъти, съм виждал хора, на реката, които откровено го правят… И те не са наясно защо са там… Сменили са единствено мястото. Защо си го причиняват…? Просто е изместване на едно и също нещо, но на друго, дори по-неудобно, място.. без грам развитие или промяна. Идвайки и тръгвайки си от реката, те са същите хора, които са дошли… 

Питам ви: Защо го правите? Кому е нужно? Какъв е смисълът.. или такъв просто няма. Спрете се … ще ви олекне! 

А за да се случи…, се иска и нещо друго…. Трябва в теб да е жив, онзи дух…, на онова малко момче, което и на 100 години, ще продължава да любопитства, вместо да отпори кората ( на нивото на очите) на поредния бор, за да му „тръгнел“ лесно огъня за пържолите… Гората е станала като местообитание на двукраки бобри.. изгризали кората на боровете на нивото на очите… Грозна и болезнена картина, от където и да я погледнеш. 

Питам се, дали изпитват същият трепет и вълнение ( в предишния ден) от това, че ще занесат и топнат касата бира в реката. Или няма да спят от вълнение по предстоящото, 20 часово „NON STOP”, дънене на чалга в най- тихото място, сред уханието на бор и жужженето на хиляди пъплещи и хвърчащи. Не ги разбирам, а по-добре е, и да НЕ питам…, нали?! 

Думата ми бе, за интимния миг на съпричастност, който няма как да се усети, ако не си подготвен за него. За да го има – трябва да си готов за него. Трябва да отидеш, като на „среща“ – чист, спретнат, изгладен, буден, отдаден и готов на всичко, с ясното съзнание, къде и за какво отиваш. Да, отиваш повече да вземаш, отколкото да дадеш, но само толкова, каквото и колкото ти се даде.. 

Следва –благодарност. Мноооого благодарност ! А колко ще ти се даде, зависи изцяло от това, колко ти си отдаден и готов да осъзнаеш, разбереш и приемеш… Колко не си спал, колко си се вълнувал, колко си успял да се оттърсиш от всичко останало и искаш, за да получиш точно това. Без даване на акъл, без заяждане, без фасони, без арогантност, без агресия, меркантилност и прочее… Без никакви, ама никакви претенции, към това, което ти се случва или ще ти се случи....

Гости сме… Гости, в собствения си живот. Това са миговете, в които ще видиш дива котка с малките и, малките видри ще те гледат в очите с любопитство и търсещи контакт, лалугерите няма да се страхуват от теб, водното конче и майската муха ще ти кацнат на пръста, невестулката дискретно ще дойде да поздрави - срещу две уклейки, докато змията ще се махне от пътеката, за да минеш пре-спокойно…

А рибите ли? 

Те ще ти позволят да ги хващаш доволно. Дори, лястовиче, ще усетиш в ръката си! 

Пълна отдаденост! Все едно си сам пред Бога! 

*Чували сте, че: „Дните прекарани на риболов- не се броят“… Точно заради това разбиране и отдаденост, не се броят…. И никога няма да се броят!

Няма ли го/я – броят се! (Ако ме питате) и…се умножават! ;-) 

 Д-р Косьо София, 07.2020 

 Снимка: Младши, с малка моя редакция