Тук ли....Тук е така... хлябът е кръгъл!

 Пръстите ме засърбяха като го прочетох... Че ми беше пред очите...

Тук ли....Тук е така... хлябът е кръгъл!

Краят, или началото (зависи от гледната точка), на България... Опира в един водораздел – България от едната страна, а от другата – Чужбиния, от който потича реката. Дълга река, голяма, а началото и - метър на метър. 
Селото е малко по-надолу от махаличката, ама и то се вие около реката, че винаги са си били близки. Как не, нали са се родили взаимно!

Зима е. Мирише на току що откъртена борина. Има очетлив, наситен нюанс на чамов пушек.
Хм..., как хубаво се смесват, като отлежало уиски с пушеков дъх, ама някак не го пиеш, а го дишаш. И те опива, и още, и още... Обсебва те. В него си.
Тихо е. Тъмно е..... и снегът кънтящо скърца под подметките. Бързам, все пак.., ама не се моря. Кислородът прескача кръвообръщението и директно влиза в мозъка - през ноздрите. Тук е така ...
Чантата през рамо, изобщо не ми тежи. Всичко в нея е подредено и готово.
/*Хм, забелязали ли сте, че подредените чанти винаги са по леки!  /

Звъняха ми за спешен случай...
Близко е. Ей къде е кръчмата – баш след училището. Тръгнах пеша. Готов съм. И да не съм – пак съм готов. Тук е така! Спешен, спешен колко да е спешен? После стана ясно – отпил е още няколко големи глътки. Тръгнал да си ходи, ама тя кръчмата е на високото... Пътят е стръмен. Паднал на тила си, и до там. Колин О`Жилви – е авторът, който ме светна, какво се случва при този тип спешни случки. Прав се оказа. Брей, в тези книги пишело верни неща! Тцъ..тцъ..тцъ... Помогна ми! Оказа се, обаче, по рядък случай, ама пък първото го научиих за секунди! А другото ли?! - С толкова алкохол в кръвта, не може да се живее. Не само тук. Да ме прости Господ, но човекът първо си беше отишъл, а после е паднал... Така излезе от изследването и от разследването. Такива неща, се случват навсякъде. Но за тук не беше прецедент. Не един и не два случая имаше. Само времето между тях беше различно. Странна работа – чист въздух, чиста природа..., а ето... уж хубаво, пък си отиват, нелепо,....Или самО случва, не знам. Неведоми са пътищата...
Като онзи странен, уж млад, човек. Едва го виждах през кълбата дим. Пушеше втори ден, без да става от леглото. Главата го боляла... Не можел да стане, да отвори прозореца. И тъпчеше слой по слой, кой от кой по-плътен, от тавана към пода... Ако си прав си в „облаците“. Седнеш ли – ще го видиш на леглото. Пепелникът беше пълен почти като възглавницата. Пушекът почти го беше завил. Младежът беше изтрезнял, ама не съвсем. От това, другото, отрезвяване няма. Опитваше се да възстанови, отснощи, кое след кое се е случило.. И пак така – паднал и си ударил главата. Питам го: - „Загуби ли съзнание като падна? За колко време? Следи ми пръста, моля, един ли е или са повече!? А той : - Бях го загубил преди да падна! Съзнанието, де!.. - Цитат е, не си го измислям! И стана ясно... Външно не личеше, да е страшно, но рентгена не мож`излъга - 14 см.. спукана фронтална кост, се оказа, а уж е от най-здравите!
Че се беше и запънал, не ще в болница, а сам вижда, че двата блистера аналгин, вече не помагат.
Бабата, от другата махала, и тя така...
Държи си кърпата на челото. Влиза в службата, ама по ония, закони, дето винаги са „на контра“ - в края на работния ден. Ама то тук няма работно, неработно – все е ден и все е нощ и все са и работни и неработни- едновременно.
- Бабе, дай да видя.., че с тая кърпа..., а казваш рана. Бе кръв няма, ама знам ли – на възраст е. Мъничка една такава - хрупкава, демек чуплива! Търся кръв, `ма няма. Те бабите в тоя край, нито им знаеш годините, нито как така, успяват куп сено дваж по голям от тях, от махала до махала да пренесат и да не се задъхат даже. Всеки път се стряскам като ги питам за годините. Гледам ги и очаквам едни големи натежали цифри, а те все малки излизат. „Лъжат“ ли, к`во ли? К`во е т`ва? Май, пак е местна особеност, безпощаден белег от тежкия живот – възрастни – пък млади.
Ама тук.... Тук е така.
А кръв? Нали се е спънала и си е ударила главата в остър камък. Да на друго място, да е ореван света. Кърпата – чиста. Кръв май, тези баби, май, изобщо нямат.. Трябваше да има, ама нищо не тече!? Раната беше повече от 10 см..
По-чувсвителните да не четат.
Ще ме прощавате, `ма се виждаше анатомията на очите, ама отвътре, нали нямаше кръв. И мускули, сухожилия и мастната подложка. Атлас по анатомия, ама на живо. И двете се виждаха.. Очите де, баш като на картинката в учената книга. Питам се, а как ходи бабата, като я виждах отвътре.. Ни „ох“ и „ах“... Сама дошла – от 3 км. Пеша. И бързала, че да успее в работното време... Изпушва ми акъла и не мога да го осмисля.
Ама тук.... Тук е така.
Е, то тук в такива моменти, не се мисли, а се действа. Айде, чистене, пък промивки, пък подреждай анатомично, пък после „шев и кройка”, ама внимателно - естетски, че от това лице трябва да стане, по някое време. Каквото е било. Е, „сините очила“ станаха още на другия ден. Това, да беше! Ама как пък, даже на легло не легна жената. Правя старателно превенция на пусти възпаления, че тук е, хм.. как да кажа, не е избирала стерилен камък да се удари, нали?!
А то и грам белег на инфекция не виждам... Ден след ден, че и по два пъти дневно я дебна и пак – ей, на ...Чудо, ви казвам.. Чудо на чудесата. Въздухът ли, пушекът ли, борината ли.. ама, ей на, зараства перфектно! Казвам ви, на вид баба, а зараства, като на правилната възраст...
Вътрешното ми усещане е, че и по три пъти на седмица да го прави – пак така ще е!
Ама тук.... Тук е така.

Завали ли - спира движението. Чисти се след време, когато спре да вали - няма два пъти една и съща работа да вършим, я! Пък и младежа, дето кара снегорина, пред мен седи, трябва да си допие... Айде, ще кажа – бирата!  Каквото е имало в магазина - това се готви във всички къщи - с дни. Докато отворят пътя. Не че през другото време беше иначе, де! 

Завали ли и токът спира. Жиците натежамвали и щяли да дадат “на късо”.
И така, за да се спасим от пожар - по добре е да зъзнем.
Добре де, ама тя и водата спира, щото замръзват тръбите. Вода няма... То и да има, кой ли я пие. Е то и миенето и къпането, се броят за ерес. Значи - всичко си е на място. Наистина, не остава нищо друго, освен да извадиш газовата лампа, да стъкнеш печката, да зацвърчи нещо отгоре. Филийките ръчен хляб, веднага като ги отрежеш, сами тръгват към нагорещените плочи, да се сгреят, та чак - препекат.
Идилията става пълна, с чаша вино с остра провокация и „окайване“ към спомени за уж по-доброто време..., че виж к`ва стана тя сега! ;-(
Става малко, като сбирките по селата... Няма значение по какъв повод започват - раждане, изпращане, сватба или погребение..., обаче, винаги завършват по един и същи начин - ала Кустурица и Брегович. Ама тук е по- хубаво, че песните са едни такива тежки, кахърни, протяжни, тъжни и те хващат за душата. Уж лошо, ама хубаво!
Даже те е яд, че има начален повод, вместо да са само краища.., като облото на двата края на хляба! `Дето като е топъл, по вкусно няма на света!
Ей..., и това са се изучили тук да правят!
Кое е хубавото ли?!... И хлябът им е един такъв, ръчен ама е кръгъл – само обли краища! 

* Ще ме прощавате... За малко се върнах, в едни други времена - уж безвремие, ама всичко си се случваше истински - на живо!

Д-р К.Б.
01.2022 г.