Бялото слънце на пустинята

Седя и се чудя как да озаглавя, това, което чувствам, че трябва да разкажа. Трудно ми е да намеря най-подходящото заглавие за едно невероятно риболовно приключение, а знам, че ще ми бъде още по-трудно да намеря думи, с които да го опиша.

Едно знам със сигурност...както и да кръстя разказа си, каквито и картини да нарисувам, тези, които ще го прочетете....ще разберете и... ще усетите. Безкрайно много искам да направя така, че първо да усетите тинестия дъх на Волга, недалечния полъх на Каспийско море, пясъка, който вятърът носи из степите, палещото слънце, което се появява и изчезва за един миг...миризмата на риба, на пропитите от моторно масло стари лодки... За човек от балканите, който е свикнал погледа му да се опира в планини, както и да се завърти, безкрайните хоризонти на Южна Русия са смазващи. Усещането за безкрай, чувството, че накъдето и да тръгнеш, няма да стигнеш до никъде, в началото подтискат. После те правят смирен, изпълват те с уважение и философско търпение, докато накрая те превърнат в пленник на един свят, към който винаги ще искаш да се връщаш.

И оказва се...винаги си добре дошъл... Така стана и с мен. Малко повече от половин година след първото ми приключение по тези места, отново бях там. Доведоха ме спомените за трофейни риби, незабравимите нощи на брега, край огъня, с приятели... обещанието, че ще се завърна...както и нещо, което осъзнах като че ли последно...желанието да ловя риби там на муха.

На място, на което няма абсолютно нищо мухарско и познато. Уж част от рибите са същите, уж са във водата – ама все нещо не е баш така. Кленовете се държат като шарани, щуките не нападат нищо друго, освен 30 сантиметрови кастмастъри или обикновени лъжици, расперите също...Един друг свят, който сякаш ти намига и се надсмива над градените с години прадстави, знания и опит.

За разлика от септемврийската одисея, този път риболовът беше абсолютно тематичен – сельодка. Риба, която се лови с една единствена цел – да бъде консервирана и изядена. Риба, на която, местните гледат с ревността, подобна на тази, с която ние се ослушваме за доволното грухтене на прасетата по Коледа. Там се ослушват и чакат кога ще влезе от Каспийско море. Първата уловена е сигнал, да бъдат изминати хиляди километри от мнозина риболовци. Втората причина бе сезонната забрана за улов на повечето други видове риби от лодка.

Класическият метод за ловене на сельодка е изключително прост и ефективен. Линията се построява по следния начин: Започва с тухла – четворка /или друга тежест/ от единия край. Към нея е привързано здраво 5 метрово ластично въже с дебелина 0,6 мм, ком което се захваща основното влакно. Няколко метра след ластика се навръзват 5 – 7 бр. перпендикулярни поводи с примамки. На другия край, сельодколовецът е последното звено на описаната линия. Той държи влакното с ръка, опъва го напред - назад и се опитва да привлече вниманието на рибите. Когато преминаващите пасажи са редки, се изисква доста майсторство и движенията са тънки, наподобяващи таен ритуал. Когато рибите са много се хващат по 2 – 3 наведнъж, включително улавянето на гола кука е напълно възможно. Когато линията натежи – значи нещо се е хванало. Издърпва се на брега, разкача се рибата, а ластикът сам връща схемата в основна позиция и всичко запъчва отначало. От опит ви казвам, че един средностатистически мухар като мен, напълно губи интерес към този начин на риболов максимум след няколко хванати риби. А няма нищо по естествено в подобна ситуация от това, да сглоби мухарката.

След час вече знаех, че сельодката, въпреки статуса си на транзитно преминаваща е прихванала от чепатия нрав на останалите риби – иска си ластик и не ще да чуе за каквито и да е мухи. Дори да вържеш същата примамка, дори да сложиш тежест, която да имитира по някакъв начин наклона, който се създава от тухлата четворка и стоящия на брега сельодколовец – нищо. Упорствах почти два дни.. Сменях места, сменях примамки – правех всичко, което може да се сети да направи човек, лишен почти до безсилие от аналитичния размах на риболовци като Д-р Косьо...Да...точно за него се сетих...и за поповата му лъжичка, която е открай време е обект на вдъхновяващи коментари и мнения. Имах в кутията точно три. От него. Не от сръбските, а именно от неговите - онези червените.

През Септември там бях хванал огромен толстолоб на наша схема. Може и да не е наша, но нея я знам от златоградските рибари – Тапа, достатъчно голяма, че да държи заредена пружина с тесто от царевично брашно. Толостолобът идва да смуче и се закача. Всички ме гледаха с недоверие, докато рибите не започнаха да се хващат.

Така ме гледаха и с мухарката....Чудото обаче сработи. Поповата лъжичка лови и сельодка! Мога да го напиша, да сложа печат потвърдено и да сложим още една звезда на пагона на тази великолепна примамка! Оказа се, че риболовът на сельодка може да бъде очарователен. Рибата е борбена, скача като пъстърва и е истинско удоволствие да се лови на муха /попова лъжичка/. Най – интересното е, че когато я ловят на традиционния ластик се държи като обречена жертва. Увисва почти безпомощно и чака да бъде изтеглена. А когато се лови с въдица, незевисимо дали спининг или муха – поведението и е тотално различно. Аз го възприех като специален подарък. Като знак на уважение.

И знаете ли....Знам, че рано или късно пак ще ловя по тези места..И знаете ли защо? Защото е вълшебно. Рибарско, истинско, сурово, неподправено...непреходно...Дори заради комарите си струва да се върне човек)

Специално за вас налови сельодка и написа този очерк: Бай ви Кольо Младши